Из книгата „Писатели от Троян“. Съставител Георги Стоев.
II издание
Издава ИК „АЛЯ“ с финансовата подкрепа на община Троян.

Екатерина Ненчева – родоначалница на българската женска ли­рика, е родена през 1885 г. (в семейството на медицинския фелдшер на служба в Троян). Скитническият ѝ и неспокоен живот остави следи и в поезията ѝ. Умира на 9. февруари 1920 г.

В 1908 година издава сбирката „Снежинки“, посветена на съ­пруга ѝ Харизанов. В 1941 г. излезе второ издание на стиховете ѝ под редакцията на в-к „Литературен глас“.

Екатерина Ненчева работи в сп. „Мисъл“ под псевдонима Вале­рина наедно със Славейков, Яворов и др. Превела е стихове от руския поет А. Фет. Описателният елемент, природните мотиви и звуч­ността на стиха я приближават до Хайне.

Снежинки

Дълбока нощ, луната грей,
И чезна аз в тъга –
Самси така, о, знам, копней
И той за мен сега…

Ела, безумец, изтръгни
Признание – и с плам
На устните ми прилепни –
И пий нектар оттам.

Ела, безумец, въплъти
Безумния си блян,
Догдето в сладостни мечти
Духът ми е пиян.

Но ти не чуеш моя глас,
Не чуеш, ах, ела…
Зефир, донес го тоя час
На своите крила…

* * *

Ах, ето тихата дъбрава,
Где спомен свят за светли дни живей.
Но вече няма славей кат тогава
              Привечер да запей.

И няма те и тебе вече.
Да би сега ти тука долетял,
Долитнал би и славей отдалече
              И пак ни би запял…

* * *

Едни липите сребрени, над нас
Склонили спотаено клони.
Те чуха думите, кои тогаз
Сърце ти първи път отрони.

И днес самичка в тъжна самота
Покрай липите ли минувам.
Заслушана във техните листа
Пак твойте първи думи чувам…

Ти казваш – смея се звънливо аз,
Омаян слушаш ме в захлас…
Дете, дете, нима не чуеш през смехът
На моята ридающа душа плачът?

И казваш често – моите очи
Сърце ти сгрявали с лъчи…
Дете, дете, нима не виждаш ти,
Че то сълза е, що в очите ми блести?

Блян

О, дивен блян, с кристален блясък облян
На моите кристал-сълзи.
В безумие, за миг те само пожелах,
(И моят зов бе тих и плах…).
А ти пред мене в миг застана и навек остана
С загадка тъмна на очи.
Сърце ми вечно ще мълчи
За смъртната от тебе рана…

О, дивен блян, със леден блясък облян
На моите сетни лед сълзи,
В безумие за миг те само пожелах
(И моя зов бе тих и плах),
А ти пред мене в миг застана и навек остана.
О, стой от мене надалек,
Сърцето ми не дири лек
За смъртната от тебе рана…

Мечта

Отвергнати безжално от живота
Мечти ми съкровени – осквернени
Видя ги с горест люта моята душа…

Безсилен да досегне бе живота
Една единствена мечта – смъртта.
Ласкае мрачно тя разплакана душа…

* * *

Животът влюбен е в смъртта,
А ти – ти в мен!
Xайне

Не давай в моите ръце
Ах бледото си нежно цвете!
          На моето сърце
          То в горест ще улете.

Не гледай ме със плам в очи!
Душата ми дор от мрак изяснат,
          Ах, техните лъчи
          Навеки ще угаснат!…

* * *

          Недей ме с погледи гори,
Напразно е любовният ти плам!
          Не търся аз любов, зари…

          Душата ми е морна. Лек
За нея ще намеря само там,
          Където има мир навек!

Използвана е скицата на писателя, направена от художника Бочо Донев за първото издание на книгата.

Текста можете да свалите оттук:

https://bsptroyan.com/wp-content/uploads/2019/08/Екатерина-Ненчева.pdf