Концертът (4 юли) е „Любими руски песни“, а изпълнителят – Руслан Мъйнов в съпровод на Плевенската филхармония. Обновената зала на любимото ни читалище (НЧ „Наука“ – Троян) е пълна до дупка. Всички билети са разпродадени само за три дни. Десетки са правостоящите. Концертът, продължил без всякакви прекъсвания над два часа, е повече от великолепен. Днес, ден по-късно, когато пиша тези редове, все още съм силно впечатлен и развълнуван.

Руслан Мъйнов и друг път е идвал в града ни. Залата винаги е била пълна, а изпълненията му прекрасни, но този път Мъйнов като че ли надмина себе си. Освен професионално изпълнение той демонстрира и отлично общуване с публиката. Сериозното и дори тъжното в обръщенията му към хората се редуваха с весело, жизнерадостното и … лекомисленото, анекдотичното. „Така е по законите на драматургията“, пошегува се Руслан.

Публиката бе предимно на възраст 50+ (или даже 55+), но не само, защото тук бяха и децата, че дори и внуците на тези, които помнят времената, в които с руснаците бяхме повече от братя. Та тя, публиката, бе внимателна, заинтересована, активна, възторжена, подпяваща, аплодираща, подвикваща „Браво!“… Специално следях за реакцията на децата. През цялото време те бяха усмихнати и щастливи, впрочем както и техните родители, баби, дядовци.

Много са любимите ни руски песни. Толкова много, че нямаше как да бъдат изпети за два часа. Някои от тях бяха само напомнени от изпълнителя. Велики песни, които обхващат широк кръг от теми, предизвикват размисли и пораждат спомени.

Една от първите изпети песни бе от филма „Таборът отива в небето“. През лятото на 1976 г. бях на стаж в завод за измервателни прибори в Одеса. „Таборът отива в небето“ бе първият филм, който видях в СССР. Направен по „Макар Чудра“, ранно и много романтично произведение на Максим Горки, филмът е разкошен, а песните от него – истински шедьоври. Вторият филм, който видях в СССР пет години по-късно, като студент в Ленинград, е „Москва не вярва на сълзи“. Руслан Мъйнов напя много красивата песен за Александра от този филм.

В концерта имаше много цигански песни – весели, жизнерадостни, запалителни, както ги определят руснаците. Песните отразяват манталитета на етноса. Трябва да признаем, че братята цигани умеят да се веселят, независимо от изненадите и неприятностите, които им поднася животът. Това е нещото, на което бихме могли да се научим от тях. Защото живот без радост и веселие не е живот!

Една от вечните теми, темата за любовта, бе илюстрирана с песента „Смуглянка“ от филма-шедьовър на Леонид Биков „В бой отиват само старците“. Любовта, която идва внезапно и не се интересува дали времето е подходящо за появата й. Война ли е, глад ли е, няма значение, тя се появява и това е добре, защото ако не беше така, нямаше да ни има и нас в залата…

Може би най-сериозна и дори тъжна бе темата за емиграцията, породена от песента „Поручик Галицин“, изпълнена много проникновено от Руслан Мъйнов. Въпреки че песента е свързана с Октомврийската революция и Бялото движение, тя е преди всичко за емиграцията и хората, принудени да напуснат дом и родина, да отидат в чужбина, където не знаят какво ги очаква, само и само да спасят живота на семействата си или да осигурят прехраната им. Руслан Мъйнов е бесарабски българин и тази тема му е безкрайно близка, както и на мнозина в залата, чиито деца са някъде по света.

Или пък да вземем за пример компилацията от песни на Алла Пугачова. Сред айсбергите в океана и милионът от рози е песента „Арлекино“ на Емил Димитров. В началото на седемдесетте години на миналия век Алла Борисовна е никому неизвестна певица, която изнася концерти в малки провинциални градчета, пее в села и дори в детски градини. През 1975 г. Елдар Рязанов завършва филма си „Ирония на съдбата или честита баня“. В него Алла Пугачова пее вместо полякинята Барбара Брилска, изпълнителка на главната женска роля, и дори не е отбелязана в титрите. През лятото на същата година обаче Пугачова е представител на Съветския съюз на песенния конкурс „Златният Орфей“ в Слънчев бряг. Великолепно изпълнената от нея песен „Арлекино“ на Емил Димитров я изстрелва във висини, за които едва ли е бленувала и в най-смелите си мечти. Нещо, за което е признателна на автора на песента до ден днешен. През октомври 2004 г. Пугачова има концерт в София. Зала 1 на НДК се пука по шевовете от народ. Емил Димитров, вече много болен и в инвалидна количка, е обект на специално внимание от страна на Алла Пугачова. Това е последната им среща. През следващата година Емил Димитров ни напуска завинаги. Тук си мисля за признателността, защото руснаците са признателни, а ние – май вече не.

Разбира се, имаше много песни, посветени на войната (Втората световна, за руснаците – Великата отечествена) – жестока, кръвопролитна и по същество – безсмислена, никому ненужна. Сред тях бяха „Денят на победата“, „Катюша“, „10 батальон“ и много други, но Руслан Мъйнов особено открои песента „Жерави“. Автор на текста е Расул Гамзатов. На него му се струва, че войниците, загинали по бойните полета, не остават в земята, а се превръщат в жерави, които летят в небесата. Това е последната песен, изпята от емблематичния съветски изпълнител Марк Бернес. Вече тежко болен и почти неподвижен, той е откаран от сина си от болницата в студиото, където записва песента с един единствен дубъл. Месец по-късно умира.

Не мога да не отбележа и песента „Ваше Благородие“ от незабравимия филм „Бялото слънце на пустинята“. Не толкова за интелигентния текст на Булат Окуджава и великолепната мелодия на Исак Шварц, а за неповторимото изпълнение на Павел Луспикаев, играещ митничаря Верещагин.

Концертът завърши с нестихващи аплодисменти. Публиката не искаше да се разделя с Руслан Мъйнов и Плевенската филхармония. Последваха две изпълнения на бис.

Новата сцена вдъхва великолепие на читалищния салон. Озвучаването и сценичното осветление са много съвременни. Единствено вентилацията не успя да пребори голямата горещина, царяща навън. Ама то много хубаво не е на хубаво.

Накратко казано, публиката дълго ще помни този концерт.

Васил Радойчевски