Васил Ст. Иванов

Васил Ст. Иванов

Антология, Новини, Писатели от Троян 0 мнения 66

Из книгата „Писатели от Троян“. Съставител Георги Стоев.
II издание
Издава ИК „АЛЯ“ с финансовата подкрепа на община Троян.

Васил Ст. Иванов е роден на 7. февруари 1882 г. Завършил е Тър­говската гимназия в Свищов и е следвал литература в София. Пише стихове и разкази и редактира в-к „Кооперативен лист“.

Издал е стихосбирката „Самота“ (1908 г.) под псевдонима Васко Призрак и е написал (неиздадени): „Възход“, стихове и „Сборник от разкази“.

* * *

Балканът стар отново залиня,
понесъл битви свръхчовешки
и като ясновидец в миг прозря
на идещето дните тежки.

Потресен той надигна кършен стан,
замислен в себе си потъна
и сякаш връз треперещата длан
историята си разгъна.

Зачете там беди подир беди,
нанизани кат огърлица
от кървави корали и звезди,
огрели в мракът на тъмница.

Картината на мъки и на труд,
на робство и неволи тежки,
пред него се представи като труп
на кръста богочеловешки.

И челяд мила, пръсната навред,
пред погледа му се заниза:
от север, запад и от юг, отвред
сподавен вопъл го прониза.

Потръпна наболялата душа
на старий ратник легендарен
и рече: в скръб врага ще задуша
и падна както пада лъв ударен.

Есен

Пристъпи плахо подранила есен,
подранила много в нашите земи,
и вслуша се в екът на тъжна песен –
песента на отлетели, свидни дни.

Пробудиха се стихнали надежди,
смътно чувство в нея запламтя,
надяна разнобагрени одежди
и сетния жених зачака тя.

Но той не дойде… Пъстри багреници
вместо радост – страх вселиха в целий мир,
че тя видя как прелетните птици
подплашени бягаха от нейний пир.

И, ужасена в свойта самотия,
ранна есен се задави в страшен плач
и дива ревност – демонска стихия –
вихрено изпълни вечерния здрач.

И в късни полунощи се замята,
свидни сватбени премени изподра,
нахвърля ги безредно по земята
и със бяс върху им гола заигра.

Помръкна морна, посивяла есен,
погрозняла от несбъднати мечти
и тихо занарежда тъжна песен –
песента на посивелите коси.

* * *

Възмогнат над планинските чукари,
догонващ с устрем чуден върха най-висок,
аз недогледах как над буки стари
се разрази нечуван ураган жесток.

Задръстено небето с мрак нечаен,
струеше непрестанен дъжд като потоп
и спрял на завет във подслон случаен,
аз гледах таз стихия зинала кат гроб.

За слънце гонех тоя връх чемерен,
а трясък и светкавици достигнах аз, –
та моя блян ли беше ефимерен,
или ме хаоса унесе във захлас?

Но може би, че слънце на слънцата
ще скъса плачущите облаци за миг –
ще озари сърцето на сърцата
и ще го устреми към подвиг нов, велик.

Или пък може друго да ме слети:
небето разярено да ме порази,
щом диря тайните на вковете
и впивам взор отвъд световните сълзи?

И нека бъде: слънце или молний,
каквото ще да се изсипе върху мен,
смъртта си както чака тежкоболний,
един от двата края чакам аз смирен!

* * *

На заник слънце тържествено догаря,
последни лъчи по висините гаснат,
а в мене спомен след спомен се разгаря
и пламъците на миналото раснат.

И виждам ясно как сутрин съм дочаквал
вълшебний изгрев над росните долини
и как горчиво и безутешно съм оплаквал
денят отлитащ на младите години!

Как в знойно пладне без милост ме гореше
несносна жега от трудове и грижи
и зла прокоба в ушите ми гърмеше:
живота тежък смъртта го лесно движи!

И ето вече дойде привечер тиха,
към заник дрезгав отхожда мойто слънце,
а мен се иска с последня песен тиха
да славословя възхождащото слънце!

Използвана е скицата на писателя, направена от художника Бочо Донев за първото издание на книгата.

Текста можете да свалите оттук:

https://bsptroyan.com/wp-content/uploads/2019/08/Васил-Ст-Иванов.pdf

Споделете или харесайте

Автор

Leave a comment

Търси

Back to Top