Васил Ст. Иванов
Антология, Новини, Писатели от Троян 28.08.2019 г., 0 мнения 66Из книгата „Писатели от Троян“. Съставител Георги Стоев.
II издание
Издава ИК „АЛЯ“ с финансовата подкрепа на община Троян.
Васил Ст. Иванов е роден на 7. февруари 1882 г. Завършил е Търговската гимназия в Свищов и е следвал литература в София. Пише стихове и разкази и редактира в-к „Кооперативен лист“.
Издал е стихосбирката „Самота“ (1908 г.) под псевдонима Васко Призрак и е написал (неиздадени): „Възход“, стихове и „Сборник от разкази“.
* * *
Балканът стар отново залиня,
понесъл битви свръхчовешки
и като ясновидец в миг прозря
на идещето дните тежки.
Потресен той надигна кършен стан,
замислен в себе си потъна
и сякаш връз треперещата длан
историята си разгъна.
Зачете там беди подир беди,
нанизани кат огърлица
от кървави корали и звезди,
огрели в мракът на тъмница.
Картината на мъки и на труд,
на робство и неволи тежки,
пред него се представи като труп
на кръста богочеловешки.
И челяд мила, пръсната навред,
пред погледа му се заниза:
от север, запад и от юг, отвред
сподавен вопъл го прониза.
Потръпна наболялата душа
на старий ратник легендарен
и рече: в скръб врага ще задуша
и падна както пада лъв ударен.
Пристъпи плахо подранила есен,
подранила много в нашите земи,
и вслуша се в екът на тъжна песен –
песента на отлетели, свидни дни.
Пробудиха се стихнали надежди,
смътно чувство в нея запламтя,
надяна разнобагрени одежди
и сетния жених зачака тя.
Но той не дойде… Пъстри багреници
вместо радост – страх вселиха в целий мир,
че тя видя как прелетните птици
подплашени бягаха от нейний пир.
И, ужасена в свойта самотия,
ранна есен се задави в страшен плач
и дива ревност – демонска стихия –
вихрено изпълни вечерния здрач.
И в късни полунощи се замята,
свидни сватбени премени изподра,
нахвърля ги безредно по земята
и със бяс върху им гола заигра.
Помръкна морна, посивяла есен,
погрозняла от несбъднати мечти
и тихо занарежда тъжна песен –
песента на посивелите коси.
Възмогнат над планинските чукари,
догонващ с устрем чуден върха най-висок,
аз недогледах как над буки стари
се разрази нечуван ураган жесток.
Задръстено небето с мрак нечаен,
струеше непрестанен дъжд като потоп
и спрял на завет във подслон случаен,
аз гледах таз стихия зинала кат гроб.
За слънце гонех тоя връх чемерен,
а трясък и светкавици достигнах аз, –
та моя блян ли беше ефимерен,
или ме хаоса унесе във захлас?
Но може би, че слънце на слънцата
ще скъса плачущите облаци за миг –
ще озари сърцето на сърцата
и ще го устреми към подвиг нов, велик.
Или пък може друго да ме слети:
небето разярено да ме порази,
щом диря тайните на вковете
и впивам взор отвъд световните сълзи?
И нека бъде: слънце или молний,
каквото ще да се изсипе върху мен,
смъртта си както чака тежкоболний,
един от двата края чакам аз смирен!
На заник слънце тържествено догаря,
последни лъчи по висините гаснат,
а в мене спомен след спомен се разгаря
и пламъците на миналото раснат.
И виждам ясно как сутрин съм дочаквал
вълшебний изгрев над росните долини
и как горчиво и безутешно съм оплаквал
денят отлитащ на младите години!
Как в знойно пладне без милост ме гореше
несносна жега от трудове и грижи
и зла прокоба в ушите ми гърмеше:
живота тежък смъртта го лесно движи!
И ето вече дойде привечер тиха,
към заник дрезгав отхожда мойто слънце,
а мен се иска с последня песен тиха
да славословя възхождащото слънце!
Използвана е скицата на писателя, направена от художника Бочо Донев за първото издание на книгата.
Текста можете да свалите оттук:
https://bsptroyan.com/wp-content/uploads/2019/08/Васил-Ст-Иванов.pdf
Leave a comment