Историческа справка:

1) „Черни дяволи“ – елитни съветски военни части, морска пехота, наречени така от немците не толкова заради черната им униформа, колкото заради бойните им умения.

2) Музей на революцията – първият историко-революционен музей в СССР, открит една година след октомврийската революция, днес – Музей на политическата история на Русия

Трябва да е била последната ми година като студент в Ленинград. В един от първите дни на месец май в тесния коридор на старинната сграда, в която се помещаваше нашият институт, срещнах Лемир Филипович, куратор на българските студенти. Поздравихме се и както обикновено завързахме разговор.

– Какво ще правиш на 9 май, – попита ме той.

Нямах никакви планове за този ден. Гледайки ме от високо (ръстът му бе почти 2 метра) с безкрайно добрите си сини очи през широката роговица на очилата, той ми каза:

– Е, тогава те каня в Музея на революцията. Ще те запозная с един интересен човек, мой приятел от Москва.

С удоволствие приех поканата. Познавах Лемир Филипович от пет години. Отношението му към мен и останалите българи в института бе по-скоро бащинско, отколкото отношение на преподавател към студенти. Бях научил от него безброй факти от историята на Русия и изобщо не се съмнявах, че и този път ще бъде така.

Знаех къде се намира Музеят на революцията – в имението на Матилда Кшесинская, красавица, балерина и фаворитка на императорския дом – но никога не бях ходил в него. В уречения ден се появих десет минути преди отварянето пред входа му. Там вече чакаха Лемир Филипович и неговият московски приятел – мъж със среден ръст и стройна фигура, вероятно негов връстник. Поздравих ги с празника, най-големият за всеки руснак. Лемир Филипович ни запозна.

Скоро музеят отвори врати. Оказа се, че посещението ни е тематично, посветено на Великата отечествена война. Така руснаците, при това съвършено справедливо, наричат Втората световна война. Оформи се група от двайсетина човека. Екскурзоводката бе млада и красива, разказът ѝ – увлекателен. Минавахме от зала в зала с обичайното темпо, което екскурзоводите налагат, за да не си пречат взаимно. Скоро стигнахме до залата, посветена на фашистките концентрационни лагери. Тук приятелят на Лемир Филипович си позволи няколко пъти полугласно да изрази известно несъгласие с това, което казваше екскурзоводката. Това малко я изнерви и ядоса. Почувствах известна неловкост от случващото се, още повече, че руснаците, които познавах, бяха тактични хора и не биха си позволили подобно нещо. Лемир Филипович остана невъзмутим.

Годината бе 1986. „Перестройката“ вървеше с пълен ход. Следващата зала бе посветена на сталинските репресии и лагери. И тук приятелят на Лемир Филипович още няколко пъти поправи екскурзоводката. В прехода към следващата зала тя дойде при нас.

– Извинете, – каза тя, обръщайки се към своя опонент, – аз съм завършила Историческия факултет на Ленинградския университет. След това съм специализирала история на Великата отечествена война и съм сигурна в правотата на думите си.

– Аз пък съм бил в хитлеристки концлагер, – отговори ѝ той, разкопчавайки ръкава си, за да покаже татуировката с лагерния номер, – избягах от него, добрах се до Родината и попаднах в сталински лагер. Знам истината не от книгите, които четете Вие, а от живота.

Лицето на девойката се зачерви, тя се извини сконфузено. Екскурзията продължи. Новият ми познат не направи повече забележки. После Лемир Филипович ми обясни, че приятелят му по време на войната е бил „черен дявол“, т. е. морски пехотинец. В една от битките бил ранен и пленен. Така попаднал във фашистки концлагер. Въпреки строгата охрана успял да избяга от там. Добрал се до Съветския съюз, където веднага бил осъден за падането си в плен и изпратен в сталински лагер. Направил няколко неуспешни опита да избяга. Излязъл от лагера след смъртта на Сталин.

От този 9 май са изминали повече от 30 години. Лемир Филипович напусна този свят преди десет години. Не знам жив ли е още неговият приятел. Вече не си спомням името му, но случилото се в Музея на революцията се е врязало дълбоко в паметта ми.

 Васил Радойчевски