Из книгата „Писатели от Троян“. Съставител Георги Стоев.
II издание
Издава ИК „АЛЯ“ с финансовата подкрепа на община Троян.

Минко Ив. Марковски е роден през 1862 г., син на поборник-опълченец. Той е учил в Пловдивското училище, участник е в рево­люционните борби и е учителствал. Умира през ноември 1924 г.

Издал е „Спомени и очерки из българските революционни дви­жения – 1868–1877 г.“ (1902 г.). „Спомени и очерки – 1873–1876 г.“ е издадена след смъртта му от Ловчанското ученическо историко-ар­хеологическо дружество (1925 г.).

Книгите на Минко Ив. Марковски са светли паметници от бъл­гарските революционни освободителни борби. Неговите трудове са неизчерпаем източник на сведения за автори, които работят из об­ластта на нашето възраждане.

Из организиране на троянския революционен комитет

В долната махла на гр. Троян, от дясна страна на главната улица, гдето днес е къщата на братя Василеви Спасови, през 1871 г. се издигаше величественият нов двуетажен хан[1], на който лицето на горния етаж бе нарисувано с разни фигури от разни краски, между които фигурираха два разярени, в поза един срещу друг, лъва. В долния му етаж имаше едно кафене и една бакалница. Тоя хан бе притежание на Васил Спасов. Васил в частния си живот бе търговец и управител на хана си, заедно с кафенето и бакални­цата, а в обществения – черковно-училищен настоятел и безплатен църковен певец.

Беше на 8-ми октомври, петък, от нея година. През тоя про­хладен есенен ден, по пладне, Васил, с вестник в ръка, бе седнал а-ла-турка на миндерлика в кафенето си, гдето обикновено седеше когато нямаше работа. И когато след прочитането на една инте­ресна статия се бе позамислил, ето че по калдъръма на главната улица, откъм Ловеч, така силно изтропаха три бенешки коня, щото искри изскачаха изпод подковите им; а върху тях геройски се пе­реха трима души, тайнствено въоръжени с по един револвер и по една черкезка кама, лежащи на кръстовете на двамата под палтата им и в широкия пояс на третия. Единият от тях бе 28–30-годишен, рус, възсух, по-пъргав – много пъргав и буен момък, облечен в ев­ропейски костюм от местна шаячена материя; вторият тоже на тая възраст, с жива грациозна физиономия и възкъдрава дълга коса, черна и гъста брада, и елегантно облечен, тоже в европейски кос­тюм; а третият бе по-стар и плътното му снажно и мускулесто тяло се покриваше от турски костюм, какъвто обикновено носеха тога­вашните джелепи. И тримата бяха с пюскюлии фесове, каквито въ­об­ще се носеха от тогавашната българска интелигенция.

Както вървяха паралелно тримата конници, щом съгледаха шарения хан свиха юздите, спряха се пред входа на хана и се от­хвърлиха от конете си, като казаци.

Яхърджията се притече, взе конете им и почна да ги разхожда. Васил захвърли вестника и стана да посрещне пасаджерите. Те влязоха в кафенето и поседнаха за минутка. Васил, àко и да нямаше с тях знакомство, но според каяфетя им си предполагаше, че те са тежки търговци, та затова с ханджийска учтивост ги прие най-уч­тиво и заповяда на одаджията да ги остави в една от най-добре мо­билираните стаи на хана.

Непознатите пасаджери в първия разговор с Василя хан­джият назоваха себе си: първият – „търговец за шаеци“, вторият с черната брада – „учител“, който търси вакантно място да се ус­лови, а тре­тият с турските дрехи – „търговец за едър добитък“. Учителят с грациозната си походка, с широкото и високото изра­жение на мис­лите си, обърна вниманието на Василя. Васил, като училищен на­стоятел, още по-силно се заинтересова и отвори раз­говор за учеб­ното дело и от дума на дума дойде ред та му яви, че имат един добър учител, но понеже през 1872 г. ще се строи ново училищно здание, в което ще открият III клас, то ще има нужда да се условят още учители. Подир „учителя“ „търговците“ поеха разговор с Ва­силя. Когато „търговецът на шаеци“ разговаряше с Василя по це­ната на шаеците, „търговецът на добитък“ пък питаше на друга страна други лица: кои са по-личните скотовъдци в Троян. А „учи­телят“ незабелязано се измъкна, излезе навън и попита ед­ного от местните граждани: кой е Васил Бочев Попов и где му е дюкянът. Гражданинът с особена услужливост му го посочи.

„Учителят“ не можа да се въздържи и минутно, с офицерска походка, пресече по права линия главната улица, вмъкна се в дю­кяна му (който се намираше срещу хана), гдето Васил и калфата му шиеха.

– Вие ли сте Васил Бочев? – попита учителят и захвана да за­нича наредените в рафтовете ушити дрехи,

– Да, аз, – отговори Васил и изпитателно наостри зрението си в непознатата му грациозна личност.

И „учителят“ предпазливо се поозърна насам-нататък, па ле­кичко му пошушна на лявото ухо:

– Искам нещо тайно да говоря с вас.

Бочев, удивлен от това искане, хвърли върху непознатия си гост още един изпитателно-съмнителен поглед и го въведе във вът­решната стая на дюкяна си. Тогава странникът поздрави събесед­ника си Бочева от интимния му приятел Цвятко хаджи Павлов из гр. Ловеч (член от Ловчанския ч. м. б. р. комитет) и го предупреди, че това, което ще му открие, ще държи в голяма тайна и до гроб. И тогава извади от джеба си и му подаде едно писмо на негов адрес, написано саморъчно от Цв. х. Павлов на една синя пощенска хар­тия и запечатано с червен восък. И понеже Васил и Цвятко като интимни приятели отдавна си кореспондираха по два важни жи­тейски въпроса – по изкарване насъщния си хляб чрез честна тър­говийка и по възпитанието на децата и самообразованието на на­селението чрез отваряне градско читалище, за което с писмо от 20. май с. г. Цвятко го приканваше да се абонира за българските вест­ници „Македония“ и „Право“, които да се четат в читалището на всеослушание – на Василя като стрела премина през ума послед­ния въпрос и затова каза на ума си: „Вероятно и с това писмо пак същата песен ми пее“. И тогава той разтвори писмото и почна да чете.

Догдето Васил четеше писмото, по физиономията му се отпе­чатаха всичките му вътрешни чувства и вълнения, произведени от неясното и съмнително съдържание на някои редове; а след про­читането цялото писмо, събеседникът му, „учителят“, в допълне­ние на това препоръчително писмо свободно му разясни и яви, че той е същият, когото приятелят му Цв. х. П. препоръчва, т. е. че той е Ангел Кънчев из гр. Русе; че от другарите му, за които се говори в писмото, оня с европейския костюм е раздяконеният дя­кон Васил Левски от Карлово, на който псевдонимът е Аслан Дер­вишоглу Кърджали; а другият с турските дрехи е Димитър Общи – и трима­та тайни политически апостоли, мисията на които е да проверяват и подготвят българското население за обща револю­ция, чрез която да се извоюва и народната ни свобода.

[1] Изгорен от башибозуците във време на Руско-турската война – през 1877 г.

Използвана е скицата на писателя, направена от художника Бочо Донев за първото издание на книгата.

Текста можете да свалите оттук!

https://bsptroyan.com/wp-content/uploads/2019/08/Минко-Марковски.pdf