(четиридесет дни от смъртта на Христо Илиев)

Времето лети. Ето че изминаха четиридесет дни от кончината (29.10.2021 г.) на Христо Илиев, дългогодишен директор на Природонаучния музей в Черни Осъм. Смъртта отне завинаги още един чудесен приятел и голям българин. Той не беше от хората, които лесно се сприятеляват. Трябваше му време да те опознае, да те претегли по постъпките, да вникне в душата ти и чак тогава да те пусне в сърцето си. Ако това се случеше, знаеш, че имаш зад гърба си сигурен човек, който винаги ще откликне на молбата ти – денем и нощем, в студ и пек, за добро или за лошо… Христо Илиев е синоним на „верен приятел“. Сякаш друг голям българин (нищо, че е с еврейски произход), Валери Петров, е писал „Песен за приятелството“ специално за него!

Запознах се с Христо Илиев през май 2011 г. във връзка с реконструкция на главното разпределително табло на музея. Оттогава наблюдавах работата му по опазване и развитие на институцията. През последните години той положи много усилия за обновяване на Природонаучния музей. Всички черно-бели снимки, служещи за фон на експонатите, бяха подменени с цветни. Поетапно бяха сменени витрините, като новите са с конструкция, опростяваща обслужването на експонатите. Бе изградена нова осветителна инсталация с LED осветителни тела. Откри се нова зала – „Насекоми“. Всичко това – със собствени приходи на музея.

Природонаучният музей в Черни Осъм е най-посещаваната културна институция в община Троян. Ежегодно прага му прекрачват около 27 хиляди гости. За мен тази цифра е впечатляваща, за Христо не беше. Той си спомняше 80-те години на миналия век, когато е поставен абсолютният рекорд от 85 хиляди посетители.

Христо Илиев мечтаеше да изгради в Природонаучния музей модерна отоплителна инсталация с термопомпа. Извърши необходимите проучвателни дейности и дори получи положителна оценка за въздействие върху околната среда. Уви, общинската администрация не възприе сериозно идеята и проектът си остана на хартия.

Много искаше преди пенсионирането си да завърши обновяването на витрините. Бяха останали за подмяна 5–6 витрини в Атракционната зала, в това число – прочутият заек в ролята на ловец с пушка и патрондаш. В края на миналата година тези необновени витрини бяха отстранени от залата. Музейните работници ми обясниха, че експонатите птици ще бъдат реставрирани и върнати на мястото си. Преди няколко дни посетих Природонаучния музей. На мястото на птиците заварих витрини с бозайници, преди това разположени в друга част на музея. Заекът, в старата витрина, е в Атракционната зала, но на друго място. Най-големият страх на Христо беше да не би след пенсионирането му да започне бракуване на експонатите. Искрено се надявам, че това няма да се случи!

Друго нещо, което Христо искаше да довърши, бе ремонтът на големия ринг в Атракционната зала. Уви, година и половина след пенсионирането му рингът продължава да не се върти. И други неща в Музея не ми харесаха, но да не се задълбочаваме. Така или иначе, стана ми малко тъжно и много срамно. Срамно, защото в Музея (пък и в общината) няма скръбна вест за смъртта на Христо Илиев. Сякаш такъв човек не е съществувал… Не че на Христо му трябва скръбна вест. На мъртвите нищо не им трябва. Скръбните вести и паметниците са за живите.

Едно нещо му тежеше като воденичен камък на шията – незавършеният втори корпус на Музея. Грубият строеж на сградата, по спомени на арх. Петрушев, проектант на съоръжението, приключва в периода 1986–1988 (или 1989) г. Тогава Природонаучният музей е към кметството в Черни Осъм. Има финансов ресурс за довършителните дейности, но средствата са отклонени за строителството на сграда, в която е разположена здравната служба и сладкарницата на Кооперация „Обнова“. Започва „демокрацията“, а заедно с нея и голямата инфлация и когато парите са върнати на Музея, с тях не може да се направи нищо. Обидно е, пък и срамно, че тридесет години по-късно нищо не се е променило. Най-посещаваната културна институция в община Троян посреща гостите си като осиротяло дете – в къща без прозорци и врати.

Мисля си дали участта на недостроената сграда щеше да бъде същата, ако Природонаучният музей не бе в Черни Осъм, а на градския площад в Троян…

Христо не беше приказлив, но понякога се отпускаше и разказваше различни истории, свързани с Музея. Голям приятел на баща му бил Георги Аспарухов. Той разглежда експозицията, преди да е построена сградата на Музея, когато тя е разположена в коридорите на училището. Възхитен от видяното, Гунди написва текст върху черната дъска в една от ученическите стаи. Този текст е ревниво пазен от учители и ученици цели две години. Обичаше да си спомня и за една среща в Музея с акад. Ангел Балевски и Марко Семов. Сред именитите посетители на музея са първият български космонавт Георги Иванов и руският му колега Николай Рукавишников. Христо Илиев имаше намерение да опише тези срещи в книга, посветена на историята на Музея, но човек предполага, а Господ разполага.

За Христо Природонаучният музей беше всичко. За него мислеше денем и нощем. Същевременно Музеят му бе опора в годините, в които се бореше с тежка форма на диабет. Пенсионирането е неразделна част от живота на всеки човек. Добре е провождането в пенсия да става с уважение и благодарност. В случая с Христо това не се получи. Той не беше от хората, които споделят мъката си, но огорчението от начина, по който бе разделен с Музея, си личеше. Без Музея той остана като дърво без корен. Такива дървета са обречени! Не че не търсеше твърда почва под краката си. Зае се да пише книга за Музея, но и да не я пишеше, мислите му пак щяха да са там – ще бъдат ли опазени експонатите, ще се завърти ли рингът, ще бъде ли достроен вторият корпус…

Не знам друг човек, който да се отнася с такава синовна почит към паметта на баща си и неговото дело! Христо мислено оценяваше всяка своя постъпка, всяко действие в Музея и живота през погледа на баща си. В това отношение е пример за всички, които го познаваха отблизо.

Христо беше пословично скромен и много достоен човек. Той не обичаше публичността. Седеше тихо в кабинета и си вършеше работата – спокойно, упорито, последователно. Никаква пара в локомотивната свирка, всичко за поддържане и развитие на Музея! Рядко молеше за помощ, при това никога за себе си, само за Музея.

Сигурен съм, че там, на небето, пръв го е посрещнал баща му – Илия Христов, основател на Музея. Сега двамата, отново заедно, както преди двадесетина години, кроят нови планове за Музея. Мисля си, че ще намерят начин да ни ги подскажат. От нас, живите, зависи дали ще ги изпълним.

Нисък поклон пред светлата ти памет! Почивай в мир, приятелю!

Васил Радойчевски