Из книгата „Писатели от Троян“. Съставител Георги Стоев.
II издание
Издава ИК „АЛЯ“ с финансовата подкрепа на община Троян.

Асен Клисурски е роден на 9. май 1886 г. Печатил за пръв път през 1904 г. Издавал е в-к „Троянски глас“ (1919 и 1920 г.) и в-к „Сед­мичен преглед“ (1921 г.). Печатил е над 380 разкази в литературни и други вестници и списания под псевдонима А. Хорвински.

Издал е: „Разкази“ (1919 г.); „Старият друм“, драма (1916 г.); „Коо­перативни бразди“, разкази (1939 г.) и е написал (неиздадени) „Сборник от разкази“.

От Ливров хълм

Придружен от Филотей, след малко се изкачихме на Ливров хълм. Цялото село Ралица се виждаше от това място.

– Да поседнем – каза Филотей.

В правилни редове се белееха къщите на селото. На широкия площад се виждаха по-големи постройки. Като зелен наниз от двете страни на улиците се редяха кичести дървета, а по площа­дите високо се издигаха буйни тополи. Между зеленината тук-таме откъслечно лъщяха водите на реката.

Филотей гледаше към селото, сякаш пръв път го виждаше. Някаква тържественост сияеше по неговото лице.

– Голямата постройка – започна Филотей – до стволестия дъб е кооперацията. Там е била някога старата постройка. Годи­ните на дъба оттогава се броят. Той е жив свидетел на коопера­тивната ра­бота. Около него са се движили сенките на миналото. Вляво от коо­перативното здание, с широко дворно място от­пред, е учили­щето. Зданието между черквата и училището, с очертаните алеи и двете високи тополи между входните врата, е училището музей с театрален салон. В този салон се обсъждат всички обществени ра­боти. Едноетажната постройка с оловния цвят е на обществения управителен комитет, който държи връзка с централната власт.

Погледът се спря върху широкия простор около селото Ра­лица.

– Не виждам синури, само разноцветът на посевите разделя равнината, или е всичко общо на ралевчани?

– Всеки знае своя имот. Има само гранични белези. Обработ­ването става общо. Тракторите орат цялата площ. Разграниче­нията, които се виждат, се образуват от засетите видове култури. Бразди, които тук-таме се забелязват из посевите, не са гранични линии, а напоителни улеи за вода, която се отделя от реката.

– Има някакви постройки?…

– На известни разстояния са построени и служат за прибиране на земеделските машини, разните сечива, семена и др. при лошо време и когато се привърши полската работа.

– Безимотните ли работят?

– Безимотни няма. Всички имат имот. Дълговете към няко­гашните лихвари са изплащани от кооперацията. Не е допущала имот на селянин да влезе в лихварски ръце. Ако е продаван та­къв, той е бил откупван от кооперацията. Имотът е бил повръ­щан или срещу труд, или срещу дългосрочно изплащане. Дошло е време, когато чорбаджийския имот е нямало кой да обработва и това е принуждавало лихварите да го продават на коопера­цията. Гледано сега селото като че ли е било от създаването та­кова. Като че ли е с днешния изглед от памтивека. Ралица е било село както всички села някога. С кални пътища. Бедни, прихлу­пени, тъмни и нечисти къщици. Нечисти, дрипави, болнави, с изпити лица хора. Мрачни образи, с диви погледи и затъмнени души. Всичко това е било за­о­биколено с плешиви замърсени ли­вади, из които е махал опашка изпоцапан добитък. Така са вър­вели дните. Слънцето се е показ­вало сутрин на изток, за да из­мине през деня своя път и да залезе зад планините. Тъмна нощ е прихлупвала Ралица, в сън е загасвало всичко. Обилен пот е росил земята без полза и плод. Расли са пле­велите, а добрите семена, творческите сили са глъхнали и уми­рали.

Браздите по набръчканото чело на Филотей трептяха и той махна с ръка, сякаш искаше да отстрани и прогони нерадостните мисли за миналото.

– На височината в засенчената дъбрава се белеят постройки?

– Това е манастирят „Св. Троица“. Ние пазим старините. Там се черкува селото. В този манастир между славянските над­писи има гръцки. Строен е през 16 век. Възобновен е през 1834 г. Пат­риаршеският маловдовул за това, както и провъзгла­сяването му за ставропигален, написан на пергамент, сега се пази в музея на чи­та­лището. В двора на манастира има чешма със седем чучура, кои­то денем и нощем с бумтежа си нарушават манастирското спо­койст­вие. Дионисий гледал на кооператизма като стъпало за хрис­тияни­зиране на хората. Той намирал и, както в същност е, че коо­перира­нето ще направи хората по-добри, по-справедливи. Ще из­гони от тях егоизма, завистта, ом­разата. Ще улесни живота и ще осигури на всекиго хляб за пре­живяване. Дионисий е вярвал, че всичко това ще издигне човека, а веднаж улеснен от дребнавите и най-насъщ­ните ежедневни грижи, подсигурен в бъднини, той ще има време и възможност да помисли и за духовното си издигане, което е и цел на хрис­тиянството. „Когато се нахраних – казва един от героите на Максим Горки – видях, че имало звезди по небето“.

– Тук, на Ливров хълм, като че ли е имало някаква постройка? – запитах Филотей. – Има следи от основи…

– Имало е каракол-караулница през турското господство. Турците, макар и вековни господари над страната ни, все са се чув­ст­вали чужденци – страхували се за съдбата си. Държали са ви­со­ките места. Там са прокарвали пътища по голите върхове и са строи­ли караколи с мазгали от всички страни на кулата, за да про­вират пушките през тях и гърмят. И те, турците, повече от четвърт на леточислението са ни отнели битието. Пет века съвършено из­губени. Съдба…

Филотей стана.

– Да вървим – каза той.

– Да вървим.

С бавни крачки ние заслизахме към селото. След малко ние сме по главната улица. Отговаряме на поздравите. Срещат ни мъже, жени, деца. Та са с ясни лица, весели и внимателни. Обле­чени спретнато, пъргави, добродушни. Улицата е чиста, сякаш из­мита от пороен дъжд. Из простора се разнесоха ясните удари на камбанния часовник.

Използвана е скицата на писателя, направена от художника Бочо Донев за първото издание на книгата.

Текста можете да свалите оттук:

https://bsptroyan.com/wp-content/uploads/2019/08/Асен-Клисурски.pdf