Разположило се е село Бели Осъм край реката. Реката, разбира се, е Бели Осъм. И колко е дълго селото – не мога да кажа. Все се каня да го засека с колата, ама докато го мина и забравям.

Та село Бели Осъм се е изпружило край река Бели Осъм като Лондон край Темза. Затова едно време му викаха Малкия Лондон.

Нещата вече са се променили и на Лондон му викат Големия Бели Осъм. Причината е в невероятните празници, които с много фантазия, мерак и добро настроение сътворяват читалището и кметството на селото. Такива са тези купони, че да им завидят и Том Канти, и Едуард Тюдор.

Аз лично се стремя да не пропускам нищо – нито зиме, нито лете; както младежките купони, така и откровено бабешките. А сега, като съм обсебена от оная ми ти муза, гледам да драсна два реда, за да научи троянското народонаселение и световната общност колко страхотно съм прекарала.

Бели Осъм има загадъчен мегдан – единственият в България, на който расте електрически стълб. Но пък край мегдана има страхотна паркоградина, прохладна и в най-големите летни горещини. Пейките имат отрадния навик да се увеличават с всяка година и така събират мераклиите за почивка и купон.

Та тази година девойките от всички възрасти (и пенсионна включително) ни изненадаха със синкретичен купон – много в едно. Парченце Еньовден, парченце Петровден, парченце Горешляци, пък даже и мъничко Свети Илия.

Не ме обвинявайте в лакомия – но факт е, че в Бели Осъм освен другото хранят. Винаги освен душата се подхранва и тялото. А белоосъмският всепразник съчета вселетни манджи.

Нека кажем обезателно – основните спонсори бяха Цочо Банковски и Анка Бойновска, които дадоха пари за най-важните и скъпи разходи. Но и всеки донесе каквото можеше и обичаше – сладки, соленки, прясно сиренце, чаец. И – дано не ви правя скомин – няколко снопѝ от вече почти напълно изчезнала по афрочумни причини троянска сланина.

Шетачките неуморно сновяха между масите, личен пример даваше кметицата Милка Пенчева. Туй чинийки с вкуснотийки, туй чашки с чаец – всички получихме от всичко.

Донка Банковска – секретар на читалището – беше сварила чай и щедро наливаше на всички. В скоби – според мен не е лошо да се помисли за запазена чаена марка – „белоосъмски чай“ или „магическият чай на баба Донка“ (Донче, не се сърди за бабосването, ама и ние вече пораснахме…). Но това ще е друга история.

Баниците бяха огромни, пък и много. Стигнаха за всички, даже ядохме и допълнително. Тук благодарихме на Лиляна, а ако искате да си поръчате и вие – адресът е добре известен: баничарницата на „Лъгът“. Толкоз.

Чудесно се връзват баниците с прясното сиренце. И пак скоби. Това е един непостижим шедьовър, който не може да се опише просто така. Консистенцията е плътна, но нежна. В устата не се троши, а плавно се разпрашава, като опитните гастрономи му помагат с кътниците (в никакъв случай с резците). Лекичко парченцата се избутват към гърлото, докато те (парченцата) се окажат засмукани от рефлекторните мускули и се плъзват към стомаха, оставяйки букет от аромати.

Но (да не ми се обидят останалите организатори) неизменен хит на празника – при това традиционен хит – е Цочо Петков. Майстор на печената сланинка, емблема на белоосъмската гастрономическа мисъл и заслужил гурман на Троянския край. Ще си позволя лично-лирическо отклонение: с Цочо се запознах на същото място, също така край цвърчащия под сланинката огън, на един отколешен Петровден. Никога не обиждайте троянеца със сравнение между печената сланинка и разни другоземни барбекюта, скари и други недоашладисани на наша почва новоизмишльотини. Затова тук бих предложила Цочо за нематериално културно наследство на нашия край. Гледала съм го, питала съм го, мъчила съм се да го копирам – е не е същото… Това е последният мохикан на една отиваща си наистина традиционна култура. Като почнем ние да изчезваме, няма да научите какво сме знаели. И какво сме яли.

Да не се заблудите обаче, хора, че само сме яли.

Първо – диджей Петров (Минко, значи) нито за миг не спря с дискретната и любима музика. Най ми тежи да отида някъде и да не си чувам великомъдрите мисли в черепа. В Бели Осъм Минко беше на интелигентната линия – чуваш музиката, наслаждаваш се, но лафчето върви, защото то това е смисълът на празника: да се видим, да си погълчим, па ако чуем и някой клюкица…

Неуморна беше Донка Банковска (прощавайте, ама няма как да не говоря непрекъснато за организаторите). Тя пък беше подготвила викторина с награди. Днес е лесно да намираш всичко из световната мрежа, но истината е, че отговорите буквално мигновено прехвърчаха. За да събудя любопитството ви, ще нахвърля темите:

– История на парк „Централен Балкан“.

– История на Троян.

– Река Бели Осъм.

– Традиционни летни празници.

И за всеки труден въпрос се намери верен отговор, а за всеки верен отговор – подарък. И аз впрочем си получих наградата: не че се хваля, де… Впрочем – една от наградите беше книжката на нашия земляк Кольо Станчевски „Довях повей от младостта“. Струва си да си я купите (не знам откъде, но сигурно е възможно). Ще останете очаровани.

Разбира се, дойдоха и много приòди – новозаселили се, но напълно адаптирани и интегрирани люде. Хора от близо и далеч, от София и провинцията, върнали се или недовърнали се от странство – всички бяха очаровани от празника и настроението, от духа и от манджите.

Живо е българското село.

Жив е Бели Осъм.

За протокола. Това се случи на 17 юли 2021 година в центъра на село Бели Осъм, община Троян.

Присъствах, ядох, снимах и описах:

Ангелина Иванова

Снимките на автора можете да разгледате тука:

https://youtu.be/aUYr__qx53A